Случайно я попитах как живее!
„С приятелят си!” – тя ми отговори.
Не ме разбра! Аз просто питах нея
добре ли е, в живота как се бори...

Не питах аз, с кого разделя хляба,
кого обича, с кой се забавлява...
Да казва, че живее с друг не трябва,
защото всичко много тъжно става...

Подсказа ми, отдавна че са двама,
неловко стана, много я харесвах,
разбирах, че до нея място нямам,
че да си влюбен никак не е лесно...

................................

Представях си как в къщи се завръща,
и любовта й как е споделена...
За другите тя бе една и съща,
красива, мълчалива и студена...

Представях си как с него се прегръщат,
и се целуват, и се забавляват!
Под мен и днес земята се обръща,
че всичко той от нея получава!....

Когато друг път пак така се случи,
тя каза, че и той е страшно влюбен,
с въпроса си, за жалост аз научих,
че моят път към нея е изгубен….

Аз няма вече никога да питам!
Най-важното дори да ме вълнува,
ще избера, в мечтите си да скитам,
отколкото сърцето да тъгува...

Остава ли ми някаква надежда
там нещо неочаквано да стане?...
Безмилостно съдбата ми отрежда,
без нейната любов аз да остана!...