/Разказ за един самовлюбен човек/

Има знам такива хора,
даже много по света,
все за себе си говорят
със огромна суета....

Да ги слушаш не е лесно,
но ще бъде все така!
Те започват много често
със познатите слова:

„Кой каквото и да каже,
аз съм умен и красив!
Ако трябва, ще докажа,
аз съм твърде търпелив...

Вече всичко всеки вижда!
Още щом съм се родил,
много хора ми завиждат,
ум блестящ съм наследил...

И на мен се случи скоро,
този факт да защитя.
Всички спряха с мен да спорят
пак направих чудеса...

Най-напред аз се опитвам,
да покажа тук и там,
кой каквото ме попита,
всичко на света, че знам..

С някой щом се заговоря,
искам да му обясня,
че със никого не споря,
зная точните неща...

И над всички се издигам!
Гледат хората с респект
как им казвам, че ми стига,
да съм надарен човек...

Те завиждат. Стига вече!
Тази завист ме боли!
Гледам - малкото човече,
че от завист и не спи...

Завистта не носи нищо,
няма тя душа и ум!
А за мене е излишно
да се вдига много шум..

За жените, няма даже,
много да се разбере,
нещо тайно ще ви кажа,
аз се чувствам с тях добре...

И коя ще ми откаже?
Аз съм толкова красив!
Истината ще разкаже,
някой автор талантлив..

Всички лудо ми се радват,
с мен да бъдат искат те,
много казват, че ще трябва
да направя и дете!

За да продължа рода си
нали съм човек велик,
всеки по света да носи
и портрет със моя лик...

А за мене ще се пише,
винаги със намек лек,
че приятно е да дишаш,
до един велик човек!

Вече имате представа,
ще ви кажа и на вас,
още жив, ще ми направят,
паметник да имам аз!

...................................

И над него ще се вплитат,
топли слънчеви лъчи!
Няма нужда да се пита,
до небето ще стърчи...”.