Изминаха над двадесет години,
ти неочаквано в града ме срещна,
повяхнала си, много време мина,
едва познах те, идваше отсреща...

И спряхме се със теб да поговорим,
от твоя мъж ти бързо се оплака,
животът не върви, ще ни пребори,
отчаяна ми каза и поплака!...

И продължи: направих страшна грешка,
семейството ни лесно се разклати,
да се живее с него беше тежко,
така си спомних аз за любовта ти...

С мнозина пак така се получава,
в живота си какво не съм видяла,
един се влюбва, друг го отминава
и всичко свършва със една раздяла!

Сега ме срещаш като непозната,
нали ме виждаш как съм остаряла?
Не се завръщат знам назад нещата,
аз грешката си вече съм разбрала...

И аз припомних, колко съм я чакал
и как се разделихме твърде рано!
Тогава също аз се бях разплакал,
не можеше тя с мене да остане!

Каквато и да бъде твойта драма
виновна според мене само ти си,
жената пази тайната голяма,
от нея любовта до днес зависи!

И който и каквото да ни казва,
човек греши не само в първа младост,
по-късно пак животът ни показва,
къде не си потърсил свойта радост!