Имаше време, казваше се
комунизъм, когато изсел-
ваха хората по политичес-
ки причини безпощадно,
пращаха ги по затънтени
села и ги обричаха на тре-
воги и на смърт!

Свито ли ти е сърцето?
Често питат ме така..
Аз живея във селцето
под високата скала.

Десет души в планината.
Бедни хора. Пет овце.
Тук е краят на земята,
тук е малкото селце...

Сутрин ставам. Зазорява.
Скривам слънцето с ръце..
Бръчките ми очертават
умореното лице..

Кръчма има на площада.
Посивяла от студа...
И по чашка ни се пада,
уличката е една...

Аз отдавна съм изселен.
Сторил съм на някой грях..
„Ще живееш там, на село!”
- казал, който го е страх...

И изпратил ме нагоре
в тази дива планина.
Тук се знаем всички хора,
има уличка една...

А с глада и често в суша,
караме едва, едва.
Да ти дойде чак до гуша
в тази уличка една...

За какво ли съм изселен?
Нищо пак не съм разбрал.
Аз съм грохнал и безсилен
и едва съм оцелял...

И отново съм наказан.
Знам ли, за какви неща?
Водя се човек белязан,
тук на края на света...

Тука старостта ме чака,
във селото съм роден.
Скоро ще потъна в мрака
на последният си ден.

Зная кой ще ме избави.
Ще се срещна със смъртта!
Лошо аз не съм направил
и ще ме дочака тя!
....................
Аз отдавна съм изселен,
казаха, че имам грях...
Във забравеното село
под скалата аз умрях!