Аз всеки ден усещам старостта,
към мен тя отдалече се задава...
Животът доста бързо отлетя,
едва ли много време ми остава!...

А как ли ще дочакам старостта,
какво ли още може да се случи?
Преминах вече толкова неща,
успехи, а и радост не получих...

Аз знам, че не зависи и от мен,
че старостта ще срещна твърде рано,
но знам, че да дочакам хубав ден
щом остарявам няма как да стане...

Не мога ли край старостта да мина
и още малко дни да си открадна?
Да дойде тя след няколко години,
отново грозна, сбръчкана, и хладна!...

Но тя е, както казват и жестока,
и непреклонна към когото и да е.
Подготвя най-безмилостно урока,
с косите побеляли да даде...

Косите побеляли, пак се сещам,
подсказват, че пристига есента
и бръчките, които не усещам
започват да рисуват старостта...

Ръцете ще започнат да треперят,
краката няма вече да държат
и мислите едва ли ще измерят,
годините ми как ще продължат!

................................

Такива ли ще станат лоши дните?
След мен все пак оставих аз следа!
Дори да са тревожни старините,
все някой ще ме помни на света...