Още малко, след година,
ще се женим във Париж!
Имам някаква причина,
да не бързам, ето виж:
първо, ти си твърде млада,
нямаш опит за сега,
аз не искам ти да страдаш,
сватбата не е шега!
Второ, аз съм още беден,
много беден съм дори!
„Сейнт Мадлен” е сън вълшебен,
трябват за Париж пари!
Неотдавна сме познати
ти отскоро си край мен,
ще почакам и ще гледам
да сме с тебе всеки ден...
Сватбата ни също чака,
има време и за нас,
после скачам с двата крака
във уречения час...
Аз обичам те и често
вече с тебе ще вървим
и ще минем много лесно
по червеният килим.
В тази чудна катедрала
има място и за нас.
Всичко вече си разбрала,
колко влюбен в теб съм аз...
Ти до мене ще застанеш,
пред изящният олтар,
за ръката ще ме хванеш,
не изглеждам още стар!...
И ще бъдеш ти щастлива,
ще се върна в младостта,
бяла рокля ти отива,
а в ръцете със цветя!...

Хорът изведнъж запява
и възпява любовта,
няма аз да се предавам,
ще забравя възрастта...
Казах, другата година,
сватба ни очаква нас!
После всичко ще отмине,
ще останем ти и аз!
Най-накрая ти си вече
и съпруга, и жена,
бъдещето отдалече,
ще ни маха със ръка.
Двама ни ще поздравява
че сме най-щастливи с теб,
лошото зад нас остава,
всичко ще ни е наред!..
А след няколко години
сладък и щастлив живот,
завистливи хора има,
ще ни питат за развод!
Те наистина завиждат,
търсят някакъв провал,
че добре живеем виждат,
Господ всичко ни е дал...
....Затова отдавна мислих,
че не ни разбират нас
и едно писмо им писах
без да се ядосвам аз:
„Мили хора, завистливи,
хубав ни е всеки час,
но че сме добре, не бива,
да признаваме пред вас...

А пък вие останете,
на кюшето пред съда,
за разводът говорете,
сто години все така!...”