Колко си хубава,
колко си нежна,
в мен ще се влюбиш ли,
питам с надежда,
още се чудиш,
нещата познаваш,
в тебе са картите,
ти ще раздаваш!
Трудна играта е,
картите взимам
лошо играя
и вече сме трима,
трима сме много
и нищо не става,
мисля с тревога,
какво да направя?

Има ли сили,
човек се надява,
иска ли силно
човек получава!
В играта напразно
със него оставам,
той ще ме дразни,
защо продължавам?..

Луната изгрява,
нощта е приятна,
но ти ме забрави,
а той те очаква,
главата боли ме,
сърцето ми спира
и всичко тежи ми,
дали не умирам?

Умирам от ярост,
че тебе те няма,
изгубена младост
и болка голяма,
сега той щастлив е
намразих съдбата,
животът ми сив е,
изгубих играта!

Ти него обичаш
и чакате влака,
а той те отвлича,
ти гледаш нататък
и тръгвате в мрака,
а той те целува,
но аз ще те чакам,
за теб съществувам!

Семафорът вдигат,
вагоните тракат,
денът ви настига,
отива си мрака...
И слънце нахлува
с лъчи от небето,
той пак те целува,
на светло в купето!

Колко си хубава,
колко си нежна,
няма ли друга
последна надежда,
в купето пътувате
двама сте вече,
но аз се вълнувам,
а ти си далече!

Играта привърши
без тебе оставам,
всичко се свърши
но пак се надявам!..
Няма да плача
и много ще страдам,
мъж съм обаче
и духом не падам!

Когато се върнеш
нахлувам във влака
и теб ще прегърна,
а той да ни чака!...
Сърцето тогава,
веднага ти взимам
и чудото става,
аз теб ще те имам!...