Какво ли трябва да направя,
следи във тебе да оставя,
да ти разтворя аз душата,
за мен все още непозната
и да ми кажеш нещо нежно?
Да стане после белоснежно,
като във най-красива зима,
/такива вече често има/,
да бъдеш в зимната си рокля,
да падне сняг и да те стопля
и да те грабна за ръцете,
да духна в тях като ветреца,
когато топъл той пристига
и край морето ни настига!
Да те погаля по лицето,
да те погледна там, където
ще видя още, че звездите
са ти докоснали очите
и погледът ти друг, че става!
Но вече лесно те издава,
че ме обичаш и че искаш,
във мен сега да се притискаш
и с обич пак да ме прегърнеш!
Човек, когато се завърне
от някъде, така се радва,
на мен сега това ми трябва,
да зная, че до мен те има,
и в този студ и в тази зима!
Какво ще кажеш? Как да стане?
Дали е още много рано
от тебе нещо да очаквам?
Все пак аз дълго съм те чакал!...

Какво ли още да направя,
следи във тебе да оставя,
но не от онзи сняг следите,
защото ти ще ме попиташ
земята в бяло щом заспива,
снегът когато я покрива,
къде следите ми отиват,
защо се свършват и се скриват?

Следи докоснали душата,
не свършват, както на земята,
те много лесно се познават
и там завинаги остават!

Какво ли трябва да направя,
следи във тебе да оставя?
Добре, аз няма да забравя,
каквото трябва ще направя,
но ти си отвори душата,
за мен все още непозната,
да видя в тебе, че са скрити,
на моята любов следите!...