Гласът ти е спокоен, но студен,
по телефона кратко отговаряш
ти си една и съща всеки ден,
сърцето си за мене не отваряш!...

И пак не ми се радваш, че звъня,
не ми се радваш, щом ти се обаждам,
а мислех си, не само през деня,
но цял живот така да ти досаждам!

Объркан съм, но аз съм търпелив,
човек най-трудно чувствата разбира,
защо пред теб се правя на щастлив,
когато те потърся и намирам?...

Подсеща ме тогава твоят глас,
потърся ли те, ти не си доволна,
разбирам колко съм объркан аз,
но продължавам още с тази роля!

Познавам свойта участ най-добре,
от мен си отегчена и се пазиш,
не искаш никой друг да разбере,
че е възможно даже да ме мразиш!

Изглежда, че съм доста упорит
и с тези телефони прекалявам,
знам, моят път към тебе е закрит,
но може би все още се надявам!

Да се живее е безсмислено така,
животът не случайно ме научи,
че има още хиляди неща,
човек не може всичко да получи!

Остава тази истина една,
жената щом към теб е безразлична,
тогава си се влюбил във жена,
която е от тебе по-различна!

Аз спрях да се обаждам затова,
ти друг човек обичаш вероятно,
каквото да направя аз сега
животът ми ще тръгне ли обратно?

Пак казвам има истина една,
не се постига любовта насила,
щом няма път, и няма светлина,
съдбата ни така го е решила...

Без слънце съм и няма светлина!
По тази тема няма да се спори!...
...........................
Но ето, телефонът иззвъня
ти искаше отново да говорим!...