Тръгнах аз по пътя в планината,
той извива стръмно към върха,
слаб ветрец разбуждаше гората
носеше дъхът на есента...

Трябваше ми още малко време,
исках да достигна до върха,
малки клонки падаха над мене,
и отново есенни листа...

Тъжен бях тогава, но катерих
планината изморен и сам,
никъде в града не я намерих,
исках мойте чувства да й дам....

Мислех, на върха като притигна,
ще докосна всички небеса
и отгоре щом като погледна,
ще я видя някъде сама!...

Изведнъж на връщане я срещнах,
мой приятел с нея аз видях
също тя ме гледаше отсреща,
имаше ли нещо между тях?

С него се познаваме отдавна,
беше мой приятел все така,
нищо тука нямаше забавно,
че ги срещнах изведнъж сега....

Знам защо отиваха нагоре,
някъде в самотната гора,
там където няма други хора
и се гонят жълтите листа...

Мислех си какво ли да направя,
той от мене много се смути,
и започна нещо да разправя,
спомнил си за миналите дни...

Пътят беше тесен в планината,
исках аз да мина отстрани,
казах, че нормални са нещата,
но и тя от мен се притесни!...

Бях изкачил пътя в планината,
връщах се отново към града,
влюбен бях във моята позната,
мислех, че е влюбена и тя...

А сега каква случайна среща,
знаех, че е тъжна есента,
но не знаех и не се досещах,
че се люби с него вече тя...

Всички сме понякога наивни,
няма правила във любовта,
даже и да има чувства силни,
може да ни изненада тя!...

Доста неприятно се получи,
по-добре е да не бях разбрал,
как така на мене да се случи,
друго е ако не бях видял!...