Вървиме по пътеката към гроба,
един до друг, приятели добри
и нека да отворя малка скоба,
усещаме, че вече сме сами!
разбираме, че вече сме сами

Отдавна беше, другите ги няма!
А бяхме заедно стотици дни,
останали сме още само двама,
сами сме, няма никой отстрани!...

И няма ги прекрасните ни срещи,
и няма ги онези веселби,
и няма още много, много нещо,
животът без посока си върви!...

Кога ще стигнем гроба аз не зная,
но времето безмилостно лети...
Какво се случи? Вече не мечтая,
къде се скриха моите мечти?

Какво се случи? Вече не приказвам,
не чакам никой, никой няма там,
не срещам обич, няма и омраза,
какво да има след като съм сам?

Вървиме по пътеката и мисля,
дали направих нещо до сега,
с което след смъртта си да поискам,
да ме запомни мойта дъщеря.

Дали направих нещо по-полезно,
дали разумно все пак аз живях,
или съм правил грешки твърде често
и съм объркан още, както бях!

Отивам си! Не ме интересува!
Не мога да го кажа аз това,
животът ми все още съществува
и длъжен съм да мисля пак така!...

Останахме все още само двама
и правим равносметка днес дори,
живяхме със надеждата голяма
зад нас, че има много светли дни!...

Вървиме по пътеката към гроба,
във нас отдавна пламък не гори,
но никога не търсихме изгода,
отиваме си честни и добри!