Живея вече аз на „онзи свят“,
жена ми е все още на земята,
пристигнах вчера рано след обяд,
на раят бе отворена вратата!..

Получих малка стая в тих квартал,
от мъртви хора всичко е заето,
тук всеки на земята е живял
и не е по-различно на небето.

Здрависаха се двама мъртви с мен,
посрещнаха ме ангелите в рая,
в началото се чувствах изморен,
но после не можах да се позная!...

Тук всичко бе възможно най-добро,
чудесно подредено и красиво,
а мъртвите в прекрасно облекло,
по-важното, че много им отива...

Погледнах как изглеждаха от тук,
и хората, и всичко на земята,
от ляво гледам зима, страшен студ,
от дясно са страните с топло лято....

Видях жена ми как върви с цветя,
от горе всичко вижда се отлично,
пред някакъв си паметник се спря,
там беше пълно с хора най-различни..

Бе паметник на някакъв човек,
за който се разбрало след смъртта,
че слава е постигнал в този век,
защото е работил за света....

Погледнах пак и изведнъж видях,
че паметникът е за мен направен,
от някакъв гранит издялан бях,
във целият си ръст стоях изправен!

Бях изненадан, даже изумен,
не знаех още своите заслуги,
но мислих, както става всеки ден,
че моят труд ще го откраднат други...

Когато на земята аз живях,
разбрах, как ловки хора претендират,
че се дължат успехите на тях,
и после доказателства събират.....

Но паметникът явно беше мой,
изглежда подранил съм за небето,
аз щях да бъда за света герой,
което със смъртта ми бе отнето!..

Но няма вече връщане назад,
със славата така стоят нещата,
тук в рая няма героичен свят,
измислят се герои на земята!...