За краят на живота често пиша,
но никого с това не педизвиквам,
през ден до мен смъртта с косата диша,
а някога и нещо ми подвиква...

Допускам, че любезно тя ме кани
да бъда между другите й гости,
но аз не чувам нейната покана
и не купувам двете бели рози....

Разбира се, не искам да се карам,
избягвам даже с нея да говоря,
за всички тя изглежда много стара,
но аз не мога с нея да се боря!

Със краят на живота тя е близка,
до него тя размахва си ръката,
в която толкова отдавна стиска
за всички нас, наточена косата....

И винаги изглежда много страшна,
но често тя помага на човека,
внимателно щом трябва го подхваща
и го отвежда някъде далеко....

Съгласен съм, че тя изглежда страшна,
не знам дали помага на човека,
но знам едно, че няма да се плаша,
когато тръгне тя към мен полека.....

Тя повече от мен ще се страхува,
защото съм постигнал вече нещо,
успехът си без нея ще празнувам,
а тя сама да чака там отсреща!...