/Настоящето стихотворение посвещавам
на Н.В.Цар Симеон II, защото си спомних
някои неща, след една среща с Него /

Днес хората променят вече всичко!
Дори и паметта неуморима
и тя си спомня фактите различно,
не знаем нищо, нещо друго има!....

Най-силно е пак времето за всички,
то просто отминава безразлично,
дори да си една известна личност,
не можеш да разчиташ на етичност....

Днес всичко се представя като ново,
събития, провали и успехи,
нещата се подреждат и отново,
човек е пак със старите доспехи....

Дали един човек е съществувал,
се споменава ако е удобен,
тогава той безспорно тържествува
и няма нищо, ако е негоден....

Полека-лека всичко се нагажда,
какво си ти, и как си, и къде си,
и новата история се ражда,
в зависимост от други интереси!

Лъжи една след друга се измислят,
те истината трябва да прикрият
и някой ако нещо друго иска,
същественото трудно ще открие...

Дори да си човек съвсем приличен,
за теб несправедливо се приказва!
Ти може би от някой си обичан,
но повече внезапно те намразват!

Животът също бързо се променя,
без спомени живеем и без книги,
за миналото вече няма време,
а настоящето до нас не стига....

И вече никой нищо не приказва,
а много са нещата интересни,
но истината трудно се показва,
защото със лъжата е по-лесно!...

Така минава най-добре живота,
лъжата като истината става,
на сянката заставаш под дървото,
а слънцето да свети продължава!...