Оглеждам се набързо, изпитвам силна жал,
личи, че съм започнал и аз да остарявам,
каквото и да правя, се стига до провал,
не мога нищо вече и всичко изоставям....

Пред мене огледало и аз се виждам цял,
облечен съм небрежно, изглеждам неугледен,
лицето ми е в бръчки и гледа със печал
на всичкото отгоре аз станах много беден...

Презирам тази личност, която гледам там,
защото сам пропаднах, до тука как се стига?
Освен, че обеднявах, но аз останах сам,
отново се оглеждам, на пръсти се надигам...

Измачкан е костюма, аз имам и брада,
небръснат ще остана и всичко се подрежда,
намразил съм живота, намразил съм града,
ужасно днес се чувствам, отново се оглеждам...

Не мога да позная, как този мъж изглежда,
преди години помня, че беше друг човек,
сега усмивка няма, сърдито ме поглежда,
страхотно огледало от миналия век.....

Поглеждам се отново и пак ми става жал,
не вярвах, че в живота един ден ще закъсам,
не виждах, че край мене, аз газя само в кал
и с всичко най-красиво полека, че ще скъсам...

Аз нищо не направих. И нямах вече време,
така поне си мислех, дори се оправдавах,
но можеше ли някой да вярва вече в мене,
когато сам останах и бързо остарявах?..

И сетих се тогава, че някога живях,
в един прекрасен дом, приличаше на замък
и както си вървях, се спънах, не видях,
по пътя ми, че има един огромен камък!...

За този остър камък, два пъти се навеждах
и после го захвърлих, бях силен във ръцете,
аз счупих огледалото, в което се оглеждах....
и то се разпиля на хиляди парчета....

Сега и мен ме няма! Ужасно огледало,
защо така се случи и лошо ме показа?
Добре, че аз го счупих и вече не е цяло,
то гледаше към мене, с невиждана омраза...