Аз искам да замина надалече
и да забравя моята страна!
Ще каже някой: „Стига бе, човече,
нали родината е винаги една?“

Не знам дали да кажа вече всичко,
в най-лошата страна съм се родил,
ще ви призная нещо неприлично,
ненавист страшна в себе си съм скрил...

Към хората, безлични и бездушни,
към старият, напукан, грозен град,
към къщите с децата непослушни,
към старците изсъхнали от глад...

Към всичко тук, което вече става,
безпринципно, със корист и без ред,
където много лесно се познава,
че няма как да се върви напред!

Ненавист страшна в себе си укривам,
със нея ще пътувам по света,
със нея ще се будя и заспивам,
дали ще бъде винаги така?

Когато стигна някъде далече,
на чист и малък остров ще се спра
и там ще свърши мойто бягство вече,
и нека там спокоен да умра...

Завинаги аз искам да забравя,
нещастната, окрадена страна!
Какво за нея мога да направя,
макар, че е единствена една?

Така, че нека да я изоставя,
такава друга няма на света,
където само грижи се продават
и никой не зачита личността!...

Аз няма повече да се оплаквам,
ще тръгвам скоро, мен ме чака път,
с надежда ще пътувам и ще чакам
и другите, и те да се спасят!...