Тя каза: „Обичам те!“ Стана приятно,
това беше истина, най-вероятно,
защото аз нейните чувства усетих,
за всичко, което се случи се сетих...

Погледнах я бързо, а тя се усмихна
морето мълчеше и всичко утихна,
тя искаше нещо да каже все още,
но аз си мечтаех за нашите нощи...

Бе истинско лято и слънчеви дните,
а вечер до късно блестяха звездите
сама на брега тя до мене остана
и както се случва, ръката ми хвана...

Цял ден бяхме заедно, беше прекрасно
аз влюбих се в нея, това беше ясно,
тя беше красива, вървеше до мене
и казваше често, че имаме време...

След няколко часа, тя същото каза,
но всичко, което предложих отказа,
когато повтори, че имаме време,
сама на брега се притисна до мене...

Луната изгря, но нощта беше тъмна,
говорихме дълго и после се съмна,
признахме си всичко, така ми се струва
и ето, че нея аз вече целувах...

Тя гледаше в мене, към мен се обърна,
на мойте целувки със обич отвърна,
изглеждаше в този момент по-красива
и каза най-после сега съм щастлива.

Повторно тя каза, обичам те много
и друг да обичам изобщо не мога
и тя се усмихваше само на мене,
а аз не забравях, че имаме време...

Останахме дълго сами край морето,
от слънцето стана по-синьо небето,
когато очите ѝ в мен се заглеждат
дори от небето по-сини изглеждат...

Така любовта ни растеше безгласно,
живеехме заедно, беше прекрасно,
наехме за кратко една малка стая
и повече нищо за никой не зная!

...................................

Години изминаха, днес сме различни,
така остаряват на този свят всички,
а тя е щастлива все още със мене,
но вече не казва, че имаме време!...