Absque argento omnia vana! Без пари, всичко е напразно! /Латинска сентенция/

По бащина линия, родът ми е от Трявна. Там, близо до реката, в малка едноетажна къща с красив двор са живяли баба ми и дядо ми, със своите четири деца, едното от които е моят баща.

Когато децата пораснали разходите се увеличили и дядо ми решил да продаде къщата,за да осигури средства за семейството. Няколко дни по-късно, купувачът съборил старата тревненска порта, за да направи нова, по-хубава и представителна. Под портата намерил едно гърне пълно с жълтици, останали още от турското робство. Станал най-богатият човек в околията.
Когато дядо ми умирал, казал на децата си по този повод: „На нас няма да ни върви на пари, винаги ще имаме проблеми!“ Така е и до сега. По-добре дядо ми никога да не беше казвал тези думи....

Не само бедността обърна ми живота!
Не ми върви във нищо, навсякъде провал..
Навремето роднина закупил ни имота,
намерил под вратата, жълтици цял чувал....

Така ни е вървяло, на всички ни във къщи,
не сме били щастливи, поне на външен вид,
животът щом е труден, човек е все намръщен,
чувалът бил огромен, от някого си скрит....

Така и с мен се случва и аз се разминавам,
със всичко на земята, което Бог е дал,
след всяка моя среща, аз винаги оставам
все повече за жалост, от други обеднял...

Във джоба нямам нищо, дори една стотинка,
на всичкото отгоре съм лошо заболял,
не става дума тука за някаква настинка,
от мойта болест всеки отдавна би умрял...

Не е голям късмета, че още аз живея,
благата на живота далече са от мен,
забравих да се радвам, забравих да се смея,
не ми донася нищо изминалият ден!

Каквото и да правя, дори добре подготвен,
все нещо лошо става и няма резултат,
един пищов укрил съм, куршумът е приготвен,
един човек по-малко ще има в този град!

Късмет в живота нямам, за обич не говоря,
намразиха ме всички, не съм полезен днес,
аз често се замислям какво, какво да сторя,
каквото да започна, завършва с лоша вест!

Късмет за нищо нямам, съдбата е жестока,
със мен се подиграва, невзрачната съдба
и летвата поставя, за мене най-високо
и както да прескачам, до мене пада тя...

Не искам да признавам, че ходя неугледен,
да бъда елегантен, забравям вече аз,
причината е друга, а не че аз съм беден,
аз нямам вече срещи със никого от вас...

Аз имам лошо чувство, че всеки ме отбягва,
приятели отдавна не влизат в моя дом,
какво да се направи, да правя нещо трябва,
отдавна се разхождам с измачкан панталон...

Забравяш вече кой си, полезен или вреден,
четеш, говориш, пишеш, но винаги си сам,
най-страшното това е, че ти си много беден,
нуждаеш се от нещо, но няма нищо там...

Нуждаеш се от някой и него там го няма,
каквото ти потрябва, за тебе няма път,
за всеки бедността е тежест най-голяма,
не можеш да избягаш, краката не вървят....

Най-лошо е, че вече си стар и непохватен,
не можеш да се трудиш, не можеш да градиш,
отдавна този свят за теб е необятен,
дори не можеш вече спокойно да заспиш...

Дори не можеш вече, щастливо да сънуваш,
събудиш ли се сутрин, да имаш повод нов,
за тебе във съня ти поне да съществува,
за две минути само надежда и любов...

Край мен е безнадеждно, а истината тъжна,
това е моят разказ, и кратък, и правдив,
на този свят на никой съдбата не е длъжна,
дори да бъдеш глупав и много търпелив!

Но аз съвсем не искам, все още да умирам,
смъртта дори да тропа на моята врата,
тя нека си отиде, тя може би разбира,
тъй както си отиде от мен и младостта...