Огледах се набързо, изпитах само жал,
личеше, че започвах и аз да остарявам,
каквото и да правех ме чакаше провал,
не исках нищо вече и всичко изоставях...

Голямо огледало! И аз се виждах цял,
облечен съм небрежно, изглеждам неугледен,
лицето ми е в бръчки и гледа със печал,
на всичкото отгоре, сега съм вече беден!

Измачкан е костюма, аз имам и брада,
небръснат щом остана, със упрек се поглеждам,
намразил съм живота, намразил съм града,
ужасно днес се чувствам!..Отново се оглеждам...

Не мога да повярвам как този стар човек,
все още във живота се движи със надежда,
живееше щастливо, животът беше лек,
сега усмивка няма, сърдит е той изглежда!

Оглеждам се отново и пак ми става жал,
не вярвах, че в живота един ден ще закъсам,
не знаех, че ще бъда един ден остарял
и с всичко най-красиво полека, че ще скъсам!

Тогава аз се влюбих във нея изведнъж
не беше ли ненужно, на моите години?
Но тя ме одобри, защото аз съм мъж,
защото спрях до нея аз без да я отмина!

Тя казваше се Ива, бе същата жена,
животът със която случайно днес ме срещна!
Последната любов, дали ще бъде тя?
Какво ще стане после, дори не се досещам!

Но сетих се тогава, че някога живях
в един огромен дом, приличаше на замък
и както си вървях се спънах, не видях,
по пътя ми, че има един назъбен камък!

За този остър камък, два пъти се навеждах,
и после го захвърлих, в посоката проклета,
аз счупих огледалото, в което се оглеждах
и то се разпиля на хиляди парчета!

И вече мен ме няма! И няма огледало!
Огромно огледало, което ме показа,
добре, че се начупи, не исках да е цяло,
то гледаше към мене с ненавист и омраза!...