Не знам защо понякога говорим
с такъв възторг за нашите деца!
Не спираме в живота да се борим,
за техните, най-важните неща!

Усилия не малко се полагат,
отиват средства, трудно се върви,
приятелите също ни помагат,
когато има рана и кърви....

Не само толкова, а още много
родителите правят по света,
нормално е, тук няма „аз не мога“,
родителската грижа е това!

Но ето, че един ден те порасват,
напускат ни, отиват си сами,
в живота после някои израстват
и всеки там по своят път върви!...

Тревожно е, че лесно ни забравят,
формално с тях се виждаме дори,
но някъде далеч зад тях остават
на обичта им бледите следи!...

Понякога дори ни изоставят,
не можем да се видим много дни
и нищо повече не искат да направят,
щом нуждата при нас се появи!...

Известно е отдавна и на всички
че много тъжен разказ е това!
Модерен свят. Нещата са различни,
представяхме си друго до сега!...