Senectus ipsa est morbus
/Старостта е от себе си една болест/

За старостта аз имам думи две:
ужасно е, че все пак съществува!
Със стар чук вече никой не кове,
а чувства и с пари не се купуват?

Защо изобщо има старост днес?
Какво ли във душите ни събужда?
Кога ли ще пристигне тази вест
от старостта, че няма вече нужда?

Не я обичам идващата старост,
изплашен съм от идващите дни,
във тях отсъстват часове на радост
и все по-често нещо ни боли...

Боли ни и гърба, боли ни кръста,
с краката също нещо не върви,
от мислите главата ми се пръска,
не спира всяка рана да кърви!

Извил се е безпомощно гръбнака,
във бръчки е приятното лице,
по-грозен днес изглеждаш и от сврака,
треперят ти красивите ръце!

Приятелите все по-малко стават
отиват си от хубавият свят,
а другите, които тук остават
променят се и дърпат се назад...

Днес старостта е моят неприятел,
защо тогава идва тя при мен?
Аз се нуждая само от приятел,
а врагове аз имам всеки ден!

Парите също бързо намаляват,
а всичко днес се прави със пари!
Невярно е, че с тях се забавляват
единствено по-скучните жени...

Прочетените книги са ни чужди,
от нищо вече нямаш интерес,
нарастват безпощадно твойте нужди
по-силни стават утре те от днес...

Животът ни е вече по-различен,
не зная кой така го промени?
От никого ти днес не си обичан,
не виждаш ли изминалите дни?...

Красивите жени съм ги забравил,
а любовта не идва и мълчи,
тя просто изведнъж ни изостави,
а върне ли се, идва със лъжи!

Не знам дали е нужно да го казвам,
на възрастният всичко му тежи,
аз себе си започнах да намразвам,
а заемите кой ще издължи?!

За старостта аз имам две-три думи:
тя само във проблеми ме въвлече!
За нея съм платил голями суми,
накрая в моят път, за да ми пречи!

Каквото днес написах честно казвам
набързо след това го изоставих!
За старостта аз спирам да разказвам,
заради нея този свят намразих!