До днес те гледах само във очите,
изглежда твойта сила беше там,
не бях те галил, нито бях те пипал,
дори не съм те разсъбличал сам!

Аз мислех, че си винаги красива,
не съм те виждал гола до сега,
нас любовта ни бе открила,
през зимата и скърцаше снега!...

Вървяхме с теб по улиците снежни,
държахме се взаимно за ръце,
говорехме за нашите надежди,
за моето и твоето сърце...

Но рядко с теб се виждахме тогава,
по улиците вятър или студ,
на влюбеният само му остава,
да бъде много смел и малко луд!

Желаехме да бъдем по-интимни,
но нямахме ни стая, ни хотел
и ние с теб изглеждахме наивни,
за нас не бях аз нищо предприел!...

Но лятото след седмици се върна,
със тебе пак се срещахме така,
аз тялото ти можех да прегърна,
през роклята, с едната си ръка...

Коя си ти? Така да ти се радвам?
Това ли е перфектната жена?
Внимателно! Опасно е! Не трябва,
на работата да ми пречи тя!

За първи път тогава я прегърнах.
Тя беше с леки дрехи на гърба.
И ето, че тогава аз се върнах,
към споменът за хубава жена!

Приятно бе за мен да я усещам,
за жалост беше по-различна тя!
Оглеждах я на всяка наша среща,
не бе онази хубава жена!

А слънцето я беше разсъблекло,
красива ли бе нейната снага?
През зимата палтото бе облекла,
не виждах нищо грозно до сега!

Но днес видях, краката бяха криви,
коремът се издаваше напред,
ръцете бяха тънки, костеливи,
отзад не беше също нещо в ред!

Единствено оставаха очите,
прекрасни, както в зимните ни дни!
Но всичко друго вече бе открито,
тя беше днес по-грозна от преди!

Не знаех как със нея ще живея,
със тази неоформена жена,
не исках и да спя дори със нея,
отблъснаха ме кривите крака!

Започнах да разреждам всички срещи,
Април като се видим, после Май!
Опитвах се дори да я подсещам,
че всичко във живота има край!

Все пак аз бях отгледан във колежа,
възпитано предложих да решим,
че вече няма никаква надежда
и най-добре е да се разделим!

.....................................

Отново я погледнах във очите,
те бяха сини, със небесен цвят,
тогава казах й съвсем открито,
за нас отдавна няма път назад!