Отиваш си, довиждане ми казваш,
но утре с тебе ще се видим пак,
предлагам да останеш, ти отказваш,
навън е вече тъмно, страшен мрак!

Къде отиваш, исках да те питам,
нали свободна днеска си била?
Дали на тебе мога да разчитам?
За друга среща тръгваш ли сега?

Шегувам се, но искам пак да питам,
дали отиваш ти при някой мъж?
Не отговаряш, правиш се сърдита,
не съм ти вярвал аз дори веднъж!

И тръгваш си! Набързо се обличам
по стълбите след тебе хуквам аз,
ще те достигна лесно, бързо тичам,
а улицата пуста е пред нас....

Вървя възбуден, няма много време,
на ъгъла отсреща ти се спря,
не може да ме види никой мене,
тук само ъгълът е в светлина!

Под лампата, където ти го чакаш,
приятен мъж при тебе е дошъл,
вървите „под ръка“, сами във мрака,
усещах, че ще стана лош и зъл!

Пристигате след много кратко време
в един приятен, малък ресторант,
след вас вървя, по-лесно е за мене,
след двамата и аз да вляза там!

И седнах аз до малката ви маса,
поръчвате пържоли на тиган,
бутилка вино келнерът донася,
а аз наистина се чувствам сам!...

Реших тогава бавно да си тръгна,
нали най-после всичко бях разбрал!
А любовта не можех да я върна,
достатъчно, че доста бях видял!

На тръгване, довиждане ми каза!
Довиждане ли? Друго е сега!
Съдбата днес случайно ми показа,
какво е неуморната жена!