Час след час, лудо дните летят,
а след тях ме застига умората...
Все по-трудно вървя в моя път,
все по-рядко се срещам със хората.

Тези стихове!... След полунощ е!
Дали има достатъчно време?
Пак ме чака безсънната нощ,
а очите... до кръв зачервени...

Често връщам се крачка назад
и се питам: „Защо се захващаш?"
...И си спомням смълчания град
и момичето, дето изпращах...

Ще напиша ли още два реда?
Тези думи!... Как бягат от мен...
Сякаш казват: „Така ти се пада,
може би си за друго роден!..."

И безмилостни, те ме наказват
до разсъмване, в свойта игра!
Искам нещо по-друго да кажа...